Chapter Text
Вратът я болеше и очите ѝ се затваряха.
Адел се опитваше да не обръща внимание на тези неудобства, докато маневрираше с колата по неравния път. Скоро щеше да започне да вали. Тя се молеше да не се случи. Така щеше да ѝ бъде още по-трудно да кара, а вече се питаше как ще намери сили да стигне обратно до града.
– Добре ли сте? – попита Иполит - когато тя го погледна, лицето му бе придобило обичайното загрижено, меко изражение, което ѝ напомняше, че пред него не се налага да се прави на силна. Можеше да си признае, че има слабости, и той нямаше да я съди за тях, нямаше това да предизвика началото на скандал.
Можеше да му се довери.
Тя поклати глава.
– Малко съм уморена. Снощи не успях да се наспя.
– Пак ли Роше? – попита Иполит след кратко мълчание.
Адел не каза нищо, което само по себе си беше отговор.
Тома беше излязъл от комата, вече беше изписан от болницата, скоро трябваше да се върне на работа... и всичко би трябвало да е идеално...
Но не беше.
"Ти ме върна. Така че ти благодаря."
Благодарност. Само затова ли беше отново с нея? Защото тя можеше да каже, че мислите и действията му са окупирани от друга жена. Жена, починала отдавна, за която Тома настояваше, че е жива.
Защо изобщо сподели на Ипо и Джес за това? Тревожеше се, в началото просто беше изплашена, че това е някакъв страничен ефект от операцията на мозъка, че той не е добре и халюцинира...
А сега започваше да се пита дали не е нещо съвсем друго. Дали Тома съзнателно не поставя онази жена между тях, защото иска да се отърве от Адел. Веднъж вече ѝ беше разбил сърцето. Може би го беше срам да го направи отново, или просто искаше този път тя да го изостави, за да изглежда чист пред себе си и пред другите.
Не биваше да си мисли така за него. След всичко, което беше преминала заради този човек, не искаше да се отказва от него.
Но накрая май нямаше да има избор... особено ако той пръв се бе отказал от нея.
– Всичко ще бъде наред – думите на Иполит бяха само празни уверения, той нямаше как да ѝ обещае подобно нещо, но въпреки това прозвучаха така успокояващо, така приятно топло. Тома винаги беше така студен. Иполит винаги имаше мила дума или прегръдка за нея.
Той беше добър приятел.
– Да, знам – това беше искрена лъжа, но не искаше той да се тревожи за нея. Опита се да смени темата. – Джес как е?
– Как може да е – измърмори Иполит. – Както е обикновено, но десет пъти повече. Ако имах досадномер, за да измеря с точност, щях да ви кажа.
Адел се засмя, въпреки че това сигурно не беше много мило към Джесика. Двете бяха приятелки и тя я обичаше, но нямаше спор, че Джес може да бъде невероятно досадна. За никого не бе тайна, че тя и Иполит не се разбираха идеално. Всъщност Адел така и не бе успяла да проумее защо двамата се ожениха преди години. Тогава не беше в Париж и се виждаше рядко с тях. Не беше наясно какво е накарало Ипо да се ожени за жената, която преди не можеше да понася.
– Значи бременността ѝ понася добре.
– На нея - със сигурност. На мен - не толкова, но вече свикнах да обикалям по нощите за сладолед с манго и да купувам нов пакет салфетки всеки ден.
Тя изпита известно задоволство от обикновения разговор, който не включваше Тома и нейните проблеми. Или може би от нещо друго. Например нещо, свързано с лошите отношения между Ипо и Джес...
Беше свикнала да не анализира чувствата си, когато мислеше за тяхната връзка. Така беше най-безопасно.
– Добре.
– Да. И аз невинаги се наспивам, но сега съм сравнително свеж. Искате ли аз да карам?
Адел се замисли, но не ѝ се щеше да остави колата си в негови ръце. Беше си я купила сама, спестявала бе дълго за нея и макар че беше доста старомодна, си беше нейната кола. Нейната гордост.
– Не, благодаря.
Не говореха за убийството, което бяха разрешили съвсем сами. Сякаш по взаимно съгласие не искаха да изтъкват един пред друг факта, че - за първи път - са се справили без Роше и Джесика. Заместникът на Джес трябваше също да дойде, но била станала някаква авария и той не успя да пристигне навреме, а когато вече можеше, нямаше нужда.
Тя и Иполит бяха добър екип. В работата. И добри приятели...
Тя чувстваше, че Иполит се опитва да измисли какво друго да каже, нещо, което да звучи приятелски и утешително, но явно не можеше, защото мълчеше. И на нея нищо не ѝ хрумваше, но тишината не ѝ пречеше. Не беше като с Тома, вечно тежаща от неизказани неща и надежди, които най-често остават излъгани. Беше приятна тишина. Успокояваща.
Внезапно нещо я наруши - капки, които забарабаниха по стъклата и капака на колата. Все пак беше заваляло. Адел се стегна и примигна няколко пъти в опит да прогони умората от очите си. Сега трябваше да внимава още повече.
Иполит сложи ръка върху нейната, хванала волана.
– Отбийте. Нека аз да карам.
Каза го тихо, не като заповед, но въпреки това си беше такава. Адел се предаде и спря до гората, обградила стария път. Навън дъждът се усилваше и тя вече наистина не беше сигурна дали има сили да продължи, без да направи някой инцидент.
– Добре... все пак не мога да очаквам два пъти в един ден да рискувате живота си – усмихна се, за да му покаже, че разбира.
Но Иполит поклати глава, и тъмните му очи ѝ подсказваха, че всъщност изобщо не го разбира.
– Не се тревожа за себе си.
Преди тя да каже нещо, той вече слизаше от колата и Адел побърза да го последва навън, за да не му се налага да стои излишно дълго под дъжда. Беше студено; тя се загърна в наметката си и седна на пасажерската седалка.
– Защо не седнете отзад? – предложи Иполит. – Може да поспите, докато стигнем до града.
Но Адел не искаше да бъде отзад, толкова далече от топлината, която Ипо сякаш излъчваше. Това всъщност не беше реално - само нейната подсъзнателна интерпретация на приятелството и подкрепата му, не истинска топлина - и тази мисъл я изненада, стресна я, ала не достатъчно, че да я накара да се премести.
– Тук ми е добре – тя се обърна настрани и притисна буза в облегалката за глава, свивайки се на тясната седалка. Гордееше се с колата си, но сега ѝ се искаше да си бе купила някоя малко по-широка, с малко по-удобни места за сядане.
Иполит я стрелна с поглед и се усмихна.
– Добре, Спяща красавице. Ще ви събудя, когато пристигнем.
– Няма да спя – възрази Адел. Ако не друго, трябваше да остане будна, за да му прави компания. Искаше да прекара време с него...
С някого, който не я караше да се чувства, сякаш никога не е била и няма да бъде достатъчна.
Не, не просто с някого. С Иполит.
Иполит винаги я караше да се чувства специална.