Chapter Text
Каролине Фукс беше в стихията си днес, помисли си Хуберт. С пусната по раменете коса и обичайната си слънчева усмивка тя беше толкова жизнерадостна, че професията, която упражняваше, би била последната, за която някой би помислил, докато я гледа. Тя приличаше много повече на някоя фея, озовала се по странна прищявка на съдбата на местопрестъпление.
– Изглежда, че е бил убит в съня си – каза тя, кимвайки към леглото, където жертвата бе намерила вечния си покой. – Наръган е няколко пъти. Не мисля, че изобщо е разбрал какво става. Няма следи да се е отбранявал.
– Не вярвам да е спал чак толкова дълбоко – забеляза Хуберт. – Чак да проспи собственото си убийство?
– Не съм казала, че... – започна Каролине, но спря, когато забеляза нещо на пода. – Май убиецът му е бил рус.
– И съдите по това, че този тук не се е събудил, дори докато са го убивали?
– На земята има рус косъм, а жертвата е с тъмна коса – обясни тя и се пресегна да вземе плик за доказателства. – А и е напълно възможно да е спял през цялото време.
– Може би е сънувал нещо страшно интересно – промърмори Хуберт, докато гледаше как тя се смъква на колене пред него. – Имах един много хубав сън, който започваше точно така...
Каролине го погледна смаяно и той млъкна веднага, осъзнал се.
Тя се изправи, взела доказателството, а бузите ѝ бяха червени.
Той се прокашля.
– Исках да кажа, че разбирам защо човек може да не иска да се събуди, ако сънува нещо, което... – по дяволите, едва ли искаше да каже точно това. Защо просто не си държа устата затворена? – Но чак пък толкова?
– Всъщност има начин – Каролине се стараеше да не го поглежда, търсейки много съсредоточено други улики. Даже прекалено съсредоточено. – Ако мъжът е бил упоен, което, разбира се, трябва да се провери...
– Да... да, ясно, разбира се – съгласи се той.
– Открихте ли нещо? – Гирвиц влезе в спалнята, очевидно без да забелязва колко са напрегнати и двамата. – Нещо интересно?
– Да – за първи път Хуберт му се зарадва - в момента се радваше на всичко, което му даваше възможност да разсее себе си и най-вече госпожа Фукс от станалото преди малко. – Да, жертвата може да е била упоена и имаме някакъв рус косъм, така че разполагаме с ДНК вероятно на убиеца.
– Това е чудесно! – Гирвиц имаше удивителната способност да бъде в добро настроение дори на местопрестъпление - той сякаш никога не се трогваше от нищо. Освен ако не засягаше лично него, разбира се, или много тесния му кръг от приятели - понякога. – Впрочем господин Хералд е имал много добър вкус за вина! На долния етаж има няколко, които... които... – той като че ли загуби нишката на мисълта си.
Каролине и Хуберт възкликнаха едновременно.
– По дяволите, Гирвиц, нали не сте пили нещо?
– Господин Гирвиц, нали...
Гирвиц ги изгледа замаяно, подпря се на една табуретка и после се строполи на пода.
– Да – отбеляза Хуберт и погледна предпазливо колежката си. – Май няма нужда да се съмняваме, че жертвата е била упоена.
Гирвиц се свести с известно усилие. За щастие не беше изпил голямо количество от виното, така че Каролине можа да го събуди с помощта на Хуберт. Неговата помощ се ограничаваше главно в това да излива чаши вода върху главата на бившия си шеф, но в крайна сметка това даде резултат.
Двамата не бяха говорили, докато Гирвиц беше в безсъзнание, но когато той започна да идва на себе си, Каролине се изправи да си върви и без да иска се блъсна в Хуберт. Те се спогледаха и за негова изненада тя се усмихна.
– Аз трябва да вървя, господин Хуберт. Ще се видим по-късно... впрочем може да проверя в някой съновник за съня ви, да видим какво означава.
Той не успя да се съвземе достатъчно бързо, за да каже нещо, и с тези озадачаващи думи тя излезе, оставяйки го да се пита какво, по дяволите, е имала предвид.
– Сън ли? – попита замаяно Гирвиц. – Аз ли сънувам... или вие, Хуберт?
– За вас не знам, господин Гирвиц... но аз може и да сънувам – измърмори Хуберт. Продължаваше да си мисли за намека на Каролине. Може би все пак не беше толкова лошо, че се издаде с онези думи по-рано...
Малко след обяд Хуберт вървеше към патологията и се опитваше да си внуши, че отсъствието на Гирвиц няма никакво значение. Това, че той не можа да го придружи, едва ли щеше да промени нещо в начина, по който Каролине общуваше с него. Във всеки случай щеше да е тъпо - и твърде неразумно - да изтърси още някоя глупост като онази сутринта. Той и госпожа Фукс бяха колеги, и това беше всичко.
Че тъпият му мозък понякога я водеше в сънищата му и я събличаше напълно гола със сигурност не беше достатъчно, за да промени едно добре функциониращо партньорство, нали?
Макар че има и други видове партньорства, които могат да функционират също така добре... А и той трябваше да признае, че никога не се е разбирал така добре с друго човешко същество, както се разбираше с нея.
Е, и какво от това? Не е нужно човек да спи с всяка жена, с която се разбира добре!
И все пак...
– А, господин Хуберт! – Каролине се обърна така бързо, сякаш нетърпеливо го беше чакала. Сега не се изчерви, но бузите ѝ определено станаха по-розови. – Господин Гирвиц не е ли с вас днес?
Той поклати глава.
– Занимава се с един личен въпрос.
– Разбирам – тя пристъпи към него почти незабележимо. – Той често се занимава с лични въпроси... може би и вие трябва да го правите понякога.
– Нима? – промърмори Франц. – Да не би това да го пише в съновника?
Ако тя просто се беше шегувала сутринта, щеше да отмине въпроса му като глупаво продължение на шегата. Но ако не беше...
Каролине поруменя малко повече.
– Всъщност не. Оказа се, че нямам достатъчно детайли за съня ви... ще ми трябва малко повече информация – гласът ѝ прозвуча по-ниско и сякаш беше останала без дъх.
– С удоволствие мога да ви дам повече детайли – той полека обви ръка около кръста ѝ.
– Чудесно – отвърна тя все така задъхано. – Ще си ги запиша.
Отстъпи назад, водейки го със себе си към малката стаичка встрани. Хуберт я последва, забравяйки всичко друго, освен усещането за горещото ѝ тяло в ръцете си.
Веднъж на няколко години и той имаше право по време на работа да се занимава с лични въпроси...